Проф. Любомир Халачев В България има две теми, които силно вълнуват

Проф. Любомир Халачев

В България има две тематики, които мощно вълнуват обществото и по тази причина на тях се гледа с изключително предимство- кино и футбол. Така е било през последните петдесет години, по този начин е и през днешния ден. Каква е разликата въпреки всичко и за какво се пробвам да приказвам по този въпрос.

Ще стартира с киното, тъй като там съм участник в процеса.  Някои си мислят, че по времето, когато страната даваше пари за кино и контролираше процеса  е имало единствено цензура и никой за нищо не е говорел. Няма такова нещо! Спорове се водеха на всички места и когато и да е. По време на съвещанията на комисиите, по време на диалозите в редакторските колективи, по време на паузите на снимачните площадки, по време на фестивалите и полемиките, проведени от Съюза на българските кино дейци (СБФД), по време на вечерите в ресторанта  „ Дом на киното “, по време на кафе паузите в Киноцентъра, край оградата на Студия „ Време “ и къде ли още не. Да не приказваме за безкрайните разногласия на страниците на списанията „ Киноизкуство “, „ Филмови вести “, „ Култура “, БНР и Българска национална телевизия.

Спореше се за тематиките на филмите, спореше се за естетиката и филмовия език, спореше се за драматургията, спореше се за играта на актьорите, разногласията постоянно се израждаха в препирня за създателите, за техните качества и дефекти. Но отново ставаше дума за кино, за кино и отново за кино. Имаше обич сред създателите, имаше и ненавист. Все отново би трябвало да се знае, че това е непрекъснато положение сред създателите, то постоянно е съществувало. Въпросът е накъде води силата, която зарежда този развой – дали към съзидание, или към съсипия.

Целият този общ развой, в който участваха и основателите на кино, и феновете, доста приличаше на античната драма, тъй като от време на време доближаваше до проникновени дълбочини на човешката душа.

Днес любовта и омразата не престават да движат процеса. Но разногласията са разнообразни по смисъл и по място. Спори се на първо място в обществените мрежи. Спори се също по този начин по малките екрани (всичките) и по радиото (всичкото). Често без изключително почитание сред спорещите и без изключително почитание към обстоятелствата. Споровете са на първо място за пари. Кой дава парите, по какъв начин ги дава, на кого ги дава и за какво ги дава. Оспорват се решенията на комисиите, които раздават пари – и по медиите, и в съда. Което прави работата в киното съвсем невъзможна.

И тъй като няма студии, няма ресторант „ Дом на киното “, няма и СБФД, който да управлява полемиките за кино хармония и драматургия, те се израждат в провиквания по обществените мрежи, завършващи с всеобщи охулвания, водещи до извънредно опростачаване.

Как наподобява от тази позиция футболът, това прелестно и обичано на хиляди хора спортно развлечение. 

Преди измененията футболът беше нещо като блестящо неделно развлечение напролет и лятото. Поне по този начин ни изглеждаше на нас, децата от това време, тъй като в неделя нормално татковците ни водеха на мач.

Разбира се, разногласията сред почитателите бяха крайни, от време на време неистови. Спореше се освен за обичаните тимове. Спореше се за метода на игра, за системите (които по това време бяха обичана тематика за диалог на специалистите) спореше се за отбрана и нахлуване, спореше се за головете и дали са от нахлуване след необикновен дрибъл, дали са от задна ножица или от дузпа. Спореше се за избавените дузпи. Спореше се за играчите и за техните качества (само диалозите за Гунди могат да запълнят цялостен том!)

Скандалите към клубовете на тимовете след мач бяха велики, изключително когато от двете страни на разногласието заставаха почитатели, които познаваха историята на срещите по дни, по часове и по минутите в които играчите са държали топката. Децата слушаха като на лекции по футбол в Спортната академия. Вярно е, че се стигаше и до груби прояви, даже до сбивания. Но те бяха по-скоро необичайност и то най-често след срещите от селските зони. 

А когато обичаният тим губеше, тъгата на почитателите доближаваше трагични висоти, като в драмите на Шекспир- дълбоки, метафизичен, човешки.

Какво е през днешния ден ситуацията. Спорове има отново и то съвсем всеки ден. Но аргументите са напълно разнообразни. Споровете са за пари и за благосъстоятелност. Кой е притежател на тима, какъв брой е дал, какъв брой е получил, кого е продал и кого е купил, дали този, който е платен скъпо и прескъпо си оправдава парите и дали притежателят не се готви да го препродаде на гърба на клуба, дали собствеността на клуба е към момента 100 % или към този момент е раздадена на някакви акционери, кои са те и от кое място се взеха, дали са милионери, които ще оказват помощ или са елементарни далавераджии, които ще продават шалчета и фланелки и по-късно ще изчезнат като предходните, по кое време разногласията ще излязат от съда и дали като приключи правосъдното дело ще го има клуба или той ще изчезне от описите на федерацията, с цел да се появи с ново име с някакви цифра откъм гърба или начело. Както виждате, тематики за разногласия има, само че къде тук виждате диалог за футбола. Къде! Никъде!

Споровете припомнят доста за просташки разправии, каквито прочее са и свадите сред почитателите въпреки, че от време на време минават от просташки в груби хулигански прояви, в които вземат участие стотици и които и полицията не може да спре.

Общото сред двете обществени категории знаете ли кое е? Преди в разногласията имаше драма- и в киното, и във футбола.  Драма като в „ Макбет “ или „ Крал Лир “. Това е обикновено положение за човешкото общество, което се радва на своите достижения и страда, когато те се провалят. Това е човешко.

Сега свадите за пари и власт звучат крещящо, само че непрекъснатите стонове  в жанр „ Кой ще заплаща! И какъв брой ще заплаща “ нямат силата на драмата.

Имаше такава пиеса на Дарио Фо:  „ Няма да платим! Няма да платим! “. 

Беше комедия.